За разликата между субектното и дейностното онтологизиране.
Александър Андонов
В доклада се разглеждат разликите между дейностното и субектното онтологизиране. Извършва се съпоставяне на философските възгледи на Фр. Бейкън, Кант, Хегел и Бергсон. Напомня се значението на “Тезиси за Фойербах” на Карл Маркс за разработването и защитата на дейностния подход в марксистката философия.
Субектният подход е аргументиран и през “пътя за постигане на открития” на Платон и значението му за появяването “на бял свят на всяко откритие в изкуствата и занаятите”. Посочва се и обяснението на Платон, че същия път боговете са ни завещали “да се учим и обучаваме взаимно”.
Философията на Хегел е представена като имаща най-голямата заслуга за систематичното обхващане на субектната проблематика. Разбирането на Бергсон за реалността на времевеенето се преценява като съществен принос за субектното онтологизиране.

Разходката като философски жанр
Антоан Асенов
Монтен изобретява философската разходка – един напълно нов жанр, в който мисълта се себетърси в игра с изначалната си свобода – където тя кръжи, отклонява се, придвижва се à sauts et à gambades (скачайки и подскачайки), напредва към целта, като заедно с това я заобикаля и надмогва, превръщайки я в крачка насред пътя – никога в негова последна спирка. Тема на доклада, едновременно изследващ и вдъхновяващ се от есеистичния метод на Монтен, са аналогиите между ритъма на безцелния ход и пулсацията на мисленето, когато то навлиза в режим на безполезност, отказва да дава отговори, и вместо това потегля по посока на собственото питане. Целта на разходката е не да стигнеш дадена цел. Можем да си представим насладата от мисленето като разходка сред търсещи въпроси – и тук целта е не в отговора, а в дълбочината на питането. Спирайки се над определени моменти в текстовете на „разхождащи се” философи като Киркегор и Ницше, в онтологията на Хайдегер и горските пътеки (Holzwege) на мисълта му, в поезията на немските романтици и в прозата на Роберт Валзер, бих желал да разкрия – разбира се, далеч от претенция за изчерпателност – някои аспекти от характера на философската разходка.

Договаряне за философстване
Веселин Дафов
Докладът обсъжда ставането на философстването в различеността му от не-философстването. Изкуството на философстването като това изкуство, което не просто осъществява прехода от своето конкретно небитие към своето битие, но се грижи за този преход – да преходи, да премине, да стане из не-философско битие във философско битие. В историята на философстването (винаги мислено не просто като общностно занимание, а като самото (все-)общностно във всяко едно занимание) в условните му етапи на стихийно започване, после на архе-генетично (изначално, родоначално), после на институционално обусловено за поддържане на общности (да бъде в услуга за-нещо-друго), после на а-институционално обусловено (нещо друго да бъде в услуга на философстването) и т.н. Докато се стигне до съвременните форми за грижа за философстването – философия с деца, философско кафе, сократически диалог, философско консултиране (индивидуално), философско-онтологическо консултиране (групово, корпоративно и пр.). Особен момент в последните представлява моментът на договаряне на съвместност в грижата за философстването. И това е и темата на доклада – договарянето за философстване, като философски ангажимент, като момент от грижата за самото философстване, като самата философия, с което именно то бива изкуство.


Темата за изкуството на философията от процесуално философска гледна точка
Веселин Петров
Преди няколко години се появи книга със същото заглавие „Изкуството на философията“ (Sloterdijk, Peter, The Art of Philosophy. Wisdom as Practice. Translated by Karen Margolis, New York, Columbia University Press, 2012. 107 pp., ISBN 978-0-231-15871-8). Авторът ѝ има за цел да възстанови високия статус на философската практика, което означава, че философията трябва да се практикува във всекидневния живот, а не да остава привилегия на малцина щастливци, които се радват само на теоретични спекулации. Всъщност философията е отговор на въпроса „Какво е добър живот?“
В настоящото изложение нямам намерение да преразказвам тази книга, а по-скоро да обърна внимание на подхода в нея към философията. Откъде идва този подход и за коя философска традиция е характерен той? Това е предмет на моето изложение.

Класическото между конструкцията и мимезиса
Владимир Раденков
Докладът ще постави въпроса дали има нещо като същност на класическото изкуство. Ще бъде тематизирана своеобразната позиция на тази художествена форма между абстракцията/схемата и емпиризма/психологизма, нейното покоящо се в себе си непрепращане към отвъдно или отсамно значение. Философското разбиране, според което класическото е същностен аспект на естетическото или изкуството, ще бъде съпоставено с „емпиричната“ ситуация на класически настроения творец, за когото то се явява като задачата да опосреди конструкцията и мимезиса, да оживотвори канона и същевременно да трансформира природата.


Небе за вдъхновение: Ив Клайн
Вяра Попова
Работата интерпретира сините монохроми на Ив Клайн като перцептивна асоция и ресантимент от небето. Като за целта: 1/ проследява етимологията на думата „небе“; 2/ предлага климатологично обяснение на феномена „синьо небе“ през теория на светлината като вълна; 3/ проследява историята на синьото в живописта като трудност при изобразяването на небето; 4/ от изработването на ултрамарина от камъка лапис лазули прави връзка с окултно-мистериалнотото значение на лазурита. След като е изграден семиотичния профил на ултрамарина като цвят, се прави директна връзка с Клайновия концепт за цвета като чиста живописна материя или „материализация“ на космическата енергия, позволяваща запълването на пустото духовно пространство (от учението на розенкройцерите, което Клайн споделя) чрез невидимата, нематериална живописна чувствителност. В следването на Клайн се стига до разглеждането на пустота като метафизически син цвят, с което той прави обрат и се движи от синия цвят към пустотата като невидима дематериализация в изкуството; логичен завършек на нематериалната чувствителност, канализирана в цвета, улавящ и изразяващ космическите енергии от пустото духовно пространство – цикълът е завършен.


Пътят на чая в духовната култура и естетиката на Изтока
Десислава Дамянова
Пътят на чая се заражда като духовна практика за образования елит в Китай през Х в. и се е запазил и днес като светоглед в различни национални вариации в Източна Азия. Дълбокото съдържание на китайската чаена церемония е кодирано в сложна ритуална система, която синтезира принципите на трите учения (сандзяо – конфуцианство, даоизъм и будизъм) и въплъщава идеята за тясна взаимовръзка между материалното и идеалното (прекрасното). Китайското схващане за Дао като основният закон на природата, източникът и принципът на съществуването, може да се разшири до значението на чаено майсторство. Изкуството на чая се разглежда двустранно – видимата му част е чаената церемония, но тя може да се превърне в дао само когато в процеса на ритуалното отпиване на чаения еликсир се поражда и обменя духовна сила. Същността на чаената култура се определя от изследователите като видимо изкуство и невидим Път.


Българската философска история - в търсене на самобитното
Димитър Цацов
Българската философска история никак не е богата и това предполага много внимателното съхаранение и интерпретаране на  съответни философски явления в нея. Тя е част от историческата съдба на българския народ, специфичен “поток” в духовното и културно развитие и именно поради това не се нуждае нито от нихилистични сравнения, нито от апологетични превземки. Но не може да не се отчете обаче, че една от значителните странности в днес е, че често се практикува отрицателно критично отношение към наследеното в родната философска история, мотивирано от Херостратово честолюбие или от плоски идеологически страсти, а не търсене на ценни идеи, заслужаващи тяхното продължение и формирането им като самобитни традиции. В доклада ще се анализират няколко примера в това отношение

Проблемът за тялото в За душата на Аристотел
Димка Гичева-Гочева
Аристотел предлага три определения за тялото. Едното от тях е още на първите редове на За небето: тяло е триизмерното, двуизмерното е повърхнина, едноизмерното е линия. Това е количествено-стереометричното му определение, което има дълга история в гръцката математика и философия, но то е приложимо само по отношение на неодушевените неща. Аристотел се връща отново към това определение на телата и към възхитителната динамизирана стереометрия, която в монолога на Тимей (53c-55d and 55e-56c) стъпка по стъпка, линия след линия и ъгъл след ъгъл разчертава съвършените многостени на четирите основни стихии и тялото на космоса-додекахедрон-в-сфера. Но Аристотел иска повече от предложеното в Тимей и в гл. 8 на кн. Гама, както и гл. 2 на кн. Делта на За небето представя аргументите си: стереометричният подход е строг, прецизен и изящен, но той не може да обясни смайващото многообразие от качества в природния свят. В самото начало на кн. Бета на За душата и по-нататък пак в нея, но и на финала на кн. Гама той предлага две свои определения за тялото, които породиха ожесточени дискусии в аристотелознанието през последните 50 години.


Читанка по (мета)метафизика – (не)възможният Кантов проект
Ивайло Димитров
В анонс към курса лекции по метафизика за зимния семестър на 1765/66 г. Кант нахвърля проект за иновативен учебник (Lesebuch) по тази пословично трудна за студентите дисциплина, който да замени образцово-волфианската Метафизика на Баумгартен. В него традиционният ред на преподаване трябва да бъде разместен, като се започва не с онтологията, а с дотъпната конкретика на емпиричната психология, схваната като „метафизическата наука за човека, базирана на опит”; после се премине към космологията, и едва тогава към тежките за асимилиране абстрактни понятия и принципи на „първата философия”, за да се завърши с рационалната психология. Съображенията на Кант са педагогически, но преди всичко – философско-методологически: живото, но непостоянно внимание на студентите може да се удържа само посредством възхождане от конкретни към все по-абстрактни и общи понятия и принципи. Известно е, че проектът така и не вижда бял свят.  Кант вероятно го изоставя, тъй като скоро след това осъзнава, че собствената му “метафизика на метафизиката” не може да бъде разгърната по аналитичния метод на концептуалния анализ, който дотогава е смятал за философски по-адекватен от синтетичния аксиоматично-дедуктивен метод на волфианците, копиращ математическия. Можем ли обаче да си въобразим учебника на Кант като читанка за разсеяни студенти, проектирана съобразно трансценденталния синтетично-акроаматичен метод на критическата му метафизика?


Метаморфозите на поетиката у Пол Рикьор
Иванка Райнова
За разлика от Мишел Дюфрен Рикьор никога не е публикувал книги по естетика. Макар и да не третира в специален труд въпроса за същността на естетическото като такова, в неговите произведения могат да бъдат открити различни елементи на една естетическа теория, като например понятията за субекта и обекта на изкуството, за естетическото чувство, за символичния и метафоричния език, за наративността, за въображението, за креативността и пр., а в трилогията Време и разказ (1983-1985) се предлага и определение на естетиката като наука. Целта на доклада е да предложи една реконструкция на естетическите възгледи на Рикьор в тяхното развитие, за да се установят, от една страна, съществените различия между ранните и късните му философско-естетически възгледи, които могат да се видят по-специално от изоставения проект за една "поетика на свободата", а от друга, неговото място и неговия принос към феноменологическата естетика и съвременните теории за литературата и изкуството.


Игра на враждуващи градове: Опит за търсене на обективното в изкуството
Мария Мишева
Вземайки като основа на този доклад модернистичния балет “Пролетно тайнство”, композиран от Игор Стравински, и съблюдавайки връзката му с народното творчество, се отправяме към сферата на естетиката и въпроса за разграничението между “високо” и “ниско” изкуство. Изразените в музикалната творба естетически идеи, смелостта на използваните ракурси и рецепцията й ни позволяват чрез способите на херменевтиката да насочим вниманието си към загадката за оценъчните скали, по които бива оценявана една артистична творба, за интерсекцията с културните и политически идеали, предхождащи и съграждащи историческите епохи, за способността да се извърви пътя от най-ниското стъпало до “зенита” на една подобна система. Необходими ли са за нашето вникване във формите на изкуството да бъдат извършени опити за дистанциране от него и налагане на обективни стандарти, или по този начин изкривяваме замисъла и оскверняваме самостойността му, препречвайки съществуването на “изкуство за самото изкуство”? Доколко предварително прозреният контекст изгражда възприятията и очакванията ни, свързани с изкуството, и наложителен ли ни е той, за да се утоли жаждата за естетическа и интелектуална наслада от него? Чрез произведението на Стравински се търсят отговори, които да задоволят желанието ни за възможно най-чисто разбиране на изкуството.
 
 
Фалсифицируемост на Хетерогенната хипотеза за понятията
Марта Петрова
В доклада са представени реконструкция и критичен анализ на предложената от Е.
Машъри Хетерогенна хипотеза за понятията, според която за всяка категория индивидите притежават прототип, екземпляр и теория, които имат твърде малко общи черти, използват се в различни когнитивни процеси и в резултат на това – терминът „понятие“ следва да се елиминира от теоретичния речник на психологията. Направена е кратка съпоставка с конкурентните ѝ хипотези, представящи алтернативни решения на проблема за структурата на понятията. Акцентът е поставен върху оценка на хипотезата от гледна точка на критерия за фалсфикация на К. Попър като процедура за преценяване на научния статус на дадена хипотеза или теория. Защитаваната в доклада теза е, че в рамките на Хетерогенната хипотеза не може да бъде предложена процедура, която да демонстрира нейната опровержимост, от което е изведено следствието, че хипотезата не може да претендира за научност и е с проблематичен епистемологически статус. Представена е аргументация за избора на демаркационния критерий на К. Попър като необходимо, но не и достатъчно условие за приписване на научност на дадена теория.


Антропология на волята
Невелин Вутев
Тази статия е посветени на двама философи: Шопенхауер и Ницше. Единият е вече позабравен дотолкова, че рядко го цитираме както ние, занимаващите се с философия, така и великите умове, създатели на философски построения; другият обратно, е толкова популярен, че е известен на всички и името му се цитира дори и от неизкушените от философията. В нея разглеждаме приемствеността на техните основни идеи, които интерпретираме като философско- антропологични. Ключови думи: антропология, воля, човек, свръхчовек.


Веласкес и Малевич. Геният между изкуството и обществото
Николай Велев
Изкуството не може да остане мълчаливо пред социалните кризи на своето време. Отговорността на художника е отговорност пред собствения му народ и историята.
Такива ситуации вижадме в кризите на режима на испанската монархия през 17-ти и на руската монархия през 20-ти век. Веласкес е придворен художник на Филип IV, но неговите картини показват остър, критичен поглед към положението на монархията. Композициите на Веласкес не се вписват в традиционния бароков диагонал, при който картините отпращат извън себе си, търсейки трансцендентни истини, извън света. Картините на Веласкес ни отпращат отвъд тях, но по такъв начин, че гениалността на художника е в това, че дава думата на хората, които изобразява, така че историята да може да разкаже за самата себе си.
Малевич, напротив, радикализира препращането на картината отвъд себе си до краен предел – до „Черният квадрат“. Но неговият възглед за ролята на художника е друг. Той е геният, който разкрива трансценденталните истини на мирозданието и казва какво трябва да бъде бъдещето на народа.  
Веласкес и Малевич очертават две противоположни фигури на гения в изкуството, виждащ обществената ситуация като свой ангажимент. Целта на този доклад е да разкрие в по-големи детайли разликите в позициите на двамата художници.


Красотата и доброто - пресечни точки на идеала
Николай Михайлов
Проблемът за духовните основания на човешкото присъствие в света винаги е стоял в центъра на философските разсъждения. Откриването на възвишена цел, най - висша ценност - идеал- е задача, която си поставя всеки философски мироглед, разбран като духовно - ценностно усвояване на света. И нравствените мотиви, но и стремежът към красотата са в основата на изграждането на идеална цел, която осмисля човешкото жизнено поведение. До каква степен класическите философски теории за съпоставката на доброто и красивото в учението за благото обясняват съвременната социална реалност? Какво е съдържанието на идеала в съвременния свят и до колко това съдържание може да зададе във философски смисъл правилна мяра на разума?  Доброто и красотата са онези висши идеи, които продължават да очертават контурите на крайните цели на човешкия стремеж към самоусъвършентсване.


Политико-либералните условия за публична легитимируемост на културно-специфични позиции – неоправдана или оправдана претенция?
Пламен Макариев
В доклада се прави критична оценка на критериите за участие на „обхватни доктрини” в „консенсуса на припокриването”, т.е. – за тяхно участие във формирането на законодателството и публичните политики в „добре уредените общества”, които критерии Дж. Ролс предлага в своята теория на политическия либерализъм. Предлагат се допълнителни аргументи в подкрепа на изглеждащото като дискриминативно и култивиращо конформизъм изискване за „разумност” на обхватните доктрини, което Ролс отправя.


Философското Кредо
Силвия Кръстева
Можем ли да основем, от собствената област на философията, нейното най-чисто и вътрешно себеполагане? Какъв би бил собственият първоначален и основополагащ кодекс на самото философстване,  едно чисто философско Кредо, което да разкрие и изведе същинските Първопринципи на философията. Знаем още от Аристотел, че философията предлага същинското основаване на останалите науки, но какво основава самата нея в чистата ѝ територия. Възможно ли е едно Абсолютно основание на самата философия? Как да се придвижим още по-нагоре в редицата на основанията, така че да стигнем до онова, което би трябвало да стои в самия ѝ връх и което я прави възможна в разширението и предметното ѝ богатство. Тази редица, както Кант я проектира, опира до най-чистата и висша област на мисленето, където би трябвало да са първоизворът и чистата предметна област на философията. Там би трябвало да е положен и изконният предмет на философията, който последното основание би трябвало да изнамери и да развие – нека по Хегел да го определим като Абсолютното.  


Магически идеализъм
Срацимир Баряков
Разглеждане на идеята "магически идеализъм" в писанията на Новалис във връзка с "магически реализъм", "романтизиране", "вживяване", поезия, философия, вяра, воля, въображение, изкуство, обредност.


Евристиките на категорията “обитаване”
Таня Неделчева
В  монографията си “Битие и обитаване. Към философия на архитектурата” (С., 2013, Изток-Запад) Иван Колев отбелязва важното значение на категорията обитаване. Нейните евристики обхващат широк кръг от проблеми и полета. Тя има особено значение за осмисляне на редица социални явления. Обитаването за разлика от вещно-пространсвената среда е мястото, което се преживява като съдба. В своя лекция, изнесена през май 2016 г. в Хумболтовия университет (Берлин), Бруно Латур патетично заявява, че през последните 70 години всички народи имат един общ хоризонт – хоризонта на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят, но той е изчезнал или е на път да изчезне. Онова, което настъпва, е точно обратното. Сякаш махалото на историята елиминира единната цел като я раздробява на множество национални пътечки към бъдещето: постмодерността означава край на големите наративи и е просто насочване към регионалното, към онова, което е на една ръка разстояние, т.е. към битието като бит. Тази констатация се отнася в най-голяма степен към проблема за идентичността. Самоосмислянето на личността по време и в ценностно отношение започва с най-близкото обкръжение от хора и предмети като постепенно хоризонтът на съотнасяне се разширява. И така вниманието се насочва към местното общество, което е носител на културното своеобразие. Именно интериоризирането на тази култура създава носещите пластове на идентичността.


Въображение и философия
Христо Стоев
Познавателната роля на въображението е известна още от Аристотел насам. Способността за phantasia е тясно свързана с т.нар. общо сетиво (sensus communis), което има ролята да полага своеобразното на даденото чрез отделните пет сетива в общ контекст. У Кант способността (или силата) за въображение има не по-малко важната функция да представя общото в частното, посредством образа или пък съответно - частното в общото, посредством схемата. Тя също така е призвана снеме разрива между от една страна сетивните по своята същност нагледи и от друга интелектуалните по своята същност категории.
Но има ли въображението своя специфична роля във философията, наред със своята универсална роля по отношение на цялото на познанието? Можем ли да търсим във въображението един усет или наглед за новото (все още нечутото, невидяното и непомисленото), който да е вътрешно, т.е. инхеретно свързан с изискването за безпредпоставъчност към философията?


Християнството като религия на разума и трансценденталния идеал
във философията на Имануел Кант
Цветелин Ангелов
Тази статия изследва връзките между етическата философия на Кант и християнството. Етиката на Кант включва въпроса за Божието битие, за безсмъртието на душата и свободата, отнасящи човека към Бога. Имануел Кант също се интересува от Личността на Исус Христос, като абсолютен етически идеал. Следвайки този идеал, хората изпълняват Божията воля. Ето защо християнството е едновременно историческа религия и откровение, както и религия на разума, като етическа, защото самият Бог е морален и има морални изисквания към хората.


Чедомир Мургоски
Женската красота във Стара Гърция
Да се обясни женската красота във Стара Гърция е много трудно, защото въпреки че обществото е силно демократично, жената и нейните права не идвале до изражение. Става дума за подредеността на жената и поставянето и на дъното на общественото положение.
В този доклад ще се опитам с мои думи, чрез виждането на известните за това време гръцки мислители да дам по-различно виждане за женската красота.
Ще се опише женската красота чрез естетическа и етична категория.
Особено ще се освърна на Хомер който я описва Елена с нейната земна красота, която за съжаление била причината за Троянската война. Между другото Хомер издига женската красота на високо естетическо равнище.
Ще се опише разбирането на красивото което е в тясна връзка с уметността. Красотата ще се спореди с други ценности, като и различни дефиниции за красивото обяснена у гръцките философи.
Женската красота в Стара Гърция има различни измерения, но най-често се дефинира като хармония, складност,...с една дума, естетично.